… Помня, че болеше, болеше да го гледам…
Всичко започна на
първият учебен ден на седми клас. Отидох на училище с огромна омраза, тъй като
бях длъжна. Изобщо не исках да имам нещо общо с моите съученици. Криех се от
тях, избягвах ги и ги мразех с цялата си душа и сърце, защото и те мразеха мен.
Хората са жестоки и те нараняват без причина, защото се мислят за нещо повече
от теб. Но по някаква причина се прибрах вкъщи щастлива. От този ден нещо ме
накара да си променя изцяло мнението за всичко. Нещо ме накара да се усмихна,
или по- точно- НЯКОЙ.
Той стоеше там.
Самичък. Не го забелязвах изобщо, нито той мен. Двамата не знаехме кои сме,
докато погледите ни се срещнаха. Гледах го и той мен. Той просто реши да ми се
усмихне. Толкова ли ме мрази, за да иска да ме убие с този блясък? Аз също му
отвърнах- усмихнах му се. Хареса ми да го правя. Беше сладко. Тогава беше този
първи специален момент, в който се усмихнах за нещо специално. Тогава разбрах,
че няма смисъл да мразя, защото повече ми хареса да обичам. След тази случка се
промених. Някои биха казали, че не е голяма работа, но за мен беше специално.
Тогава сякаш болките и раните от миналото оздравяха и за първи път БЯХ ЖИВА,
БЯХ ИСТИНСКА,БЯХ СЕБЕ СИ!!!
Не знаех дали го
харесвах и дали изпитвам нещо към него. И това разбрах…
Нека да го нарека „
Рус ангел” . Той беше точно такъв.
Един ден бях на
училищния двор. Стоях сама на пейка, а той дойде при мен и седна. Поздрави ме.
Аз също. Да, той ме видя, гледаше ме, за бога, дори говореше с мен- това не се
беше случвало преди. Стояхме си, докато учителят дойде. Той отиде да играе
футбол, а аз волейбол. През цялото време го наблюдавах и не можех да спра.
Гледах го като бог, а аз какво- простосмъртна съм. Ние сме вече три години в
един клас, а сякаш не знаехме кои сме. Той не беше обикновен. Беше различен.
Забавен, разсмива ме, но не е само такъв- комедиан. Той добре знаеше как да си
подбира думите. Знае какво да говори и кога да го говори. И нищо не е случайно
или напразно. В думите му има смисъл, освен, когато говори простотии като „
Попът пръска с магданоз”. Много е сладък, когато се прави на ударен… Или
наистина е мъничко ударен.
… Но никога няма да
забравя онова негово лице- когато ми подаде шапката. Случи се преди часа по
информационни технологии в един обикновен ден. Стоях си сама, когато едно момче
( да го неречем „ Матю”) взе шапката от главата ми. Ядосах се. „ Русият ангел ” видя това, отиди при „
Матю” и взе шапката от ръцете му. Сложи си я на главата, погледна ме и ми се
изплези по един много сладък начин. Тръгна към мен на забавен каданс като най-
големия бос с шапката на глава. Наведе се пред мен… или коленичи ( не помня
много добре от многото вълнение). Подаде ми шапката, но не беше просто така,
защото АЗ ГО ВИДЯХ. Погледна ме и в погледа му веждите играеха, а очите му ми
заприличаха на черна, бездънна и митична яма
( колкото и странно да звучи). Не беше само една физиономия. Имаше и още
нещо. УСМИВКА!!! И тя беше там. Направи я по най- миличкия и невинен начин.
Тогава си казах- „ По дяволите, аз УМИРАМ!!!” . Може да се беше втренчил в мен
и в очите му да броях звездите в цяла нова вселена, но никога няма да можех да
забавя тази усмивка, за нищо на света. Тя за мен се превърна в незабравим
спомен- най- красивият. След като си получих шапката веднага си я сложих и щях
да припадна, защото откакто си я сложи тя ухаеше на прелестен океан. Не си
свалих шапката цяла една седмица, а накрая мама ми я взе, защото трябваше да я
изпере.
От този момент
виждах неговата усмивка, тя беше навсякъде- влезе в ума ми, в сънищата ми, в
мислите ми. Не можех да се отърва от нея. Тя ме преследваше. Той винаги е с
тази усмивка и реших, и аз да пробвам да я сложа. Отиваше ми, за това реших да
я използвам непрекъснато. Така и стана. Хората я забелязваха. Това харесвах в
него- УСМИВКАТА!!!
Всеки ден, ей така
си стоя и си мисля за него. Не знам какъв беше. Той не беше пълна кифла. Мисля,
че по- точно се правеше на такъв. Но знам, че не беше себе си. Беше различен.
Личеше си, че е такъв. Сигурно никой не го познаваше напълно. Сякаш не знаеха
кой е. Той е разиграван много, подхвърлян и объркван от другите. Мислят го за
играчка като го подхвърлят, но той не осъзнава. Знам какво е това чувство,
защото и аз съм го изпитвала. Болезнено е. Изглеждаше някак скрит и потаен.
Невинен мистериозен самотник… И, о боже мой, харесваше ми и то много.
Един път през часа
по физическо аз и една приятелка( да я наречем „ Али” ) си говорихме за него, без да знаем, че зад
нас се крият две момченца( „ дяволчетата” ) .
Те чуха абсолютно целия ни разговор. Това се предаде на „ Матю”, оттам
на „ Ташко” , на „ Ваню” , на „ Гога” , „ Данчо” , „ Еми” , „ Нади” и всички от
нашия клас плюс половината останало даскало. „ Дяволчетата” обикновено бавно
загряваха, но иначе много бързо схванаха за какво става дума. Клюката се
разпространи за по- малко от 60 секунди, което си е рекорд. Всички знаеха и
говореха за това, но не, на никого не му пука.
„ Ангелът” все още
не беше разбрал и си стоеше най- обикновено на коридора, когато видях как „
дяволчетата” бавно се приближават към него и го гледат хитро, и гладно като поредната
плячка прясно месо. Чувствах се като в джунгла. Затичах се към тях с цел да ги
спра да му кажат. „ Изръмжах им” да престанат. Започна битка на живот и смърт.
За жалост те спечелиха. Казаха му. Като се замисля, не беше чак толкова зле,
тъй като видях реакцията му. Той го прие съвсем спокойно, без да се отврати.
Просто ме погледна с ангелското си лице и леко срамежливо се подсмихна. Ехх…
пак тази усмивка. Какви са тези прелестни усмивки, които ги вади? Бях уплашена
да му кажат, не исках той да знае. Ние сме от различни планети. Може три години
да сме в един клас, но сякаш бяхме непознати. Той е на високото level, а аз???
Дали изобщо знае коя съм??? Аз съм „ никоя” . Нереално е да бъдем заедно
някога, защото аз дори не мога да си го представя. Знаех, че ако разбере ще ме
намрази, но какво стана? И аз самата не разбирам.
В кабинета по
физика чух как „ ангелът” и „ Матю” и „ дяволчетата” си шептят за мен. Не
знаеха, че съм зад тях и ги чувам. Но когато го питаха дали и той харесва мен
аз се спънах и те ме усетиха. По- добре да не бях чула. Щеше да боли. Аз съм
мазохист, но нямаше да мога да понеса това. Харесва ми рискът, екшънът и
болката- още една причина да го харесвам.
После „ Матю” се закачаше с мен като отново ми
дърпаше шапката. „ Русият ангел” го видя, погледна го страшно с погледа си и му
каза заплашително „ Остави момичето, йо!!! ” . „ Матю” като добро дете го
послуша.
Винаги,
непрекъснато през целия ден се случваха подобни и неловки неща и всеки път се
чувствах по един и същ начин- ВЛЮБЕНА. Сърцето ми биеше лудо, щеше да избяга,
да изскочи, само заради него. Той беше причината за това. Той ме караше да се
чувствам така. Заради него съм това, което съм сега. За мен не беше съвършен,
но беше ИСТИНСКИ.
… А усмивката му,
тя не се забравя, не се изтрива, а остава в мен- в душата ми, в мислите ми, в
сърцето ми. Дори аз- самата не знаех, че съм написала стихотворение, вдъхновено
от него:
Онуй, което нося в душата си
В душата ми буря беше,
мрак и тъмнина
като митичен зловещ затвор
на вечността.
… Но нещо ме накара да се боря,
да счупя оковите с ръце.
Една усмивка ми помогна
да се променя.
Тогава в моите сини очи
тъгата спря да вали,
защото някой навреме се сети
да изтрие сълзите ми.
Този някой отключи във мен
нов свят, нови слънца.
Аз живея, аз летя,
чувствам се жива с тази светлина.
В душата ми любов се появи
и не знаех, че е толкова красиво -
към родители, приятели, дори
към него ще го нарека.
Имам нужда само от това,
в деня на нова светлина
да виждам тези хора
със усмивка по света.
Аз живея, аз летя,
чувствам се жива с тази светлина.
… И точно това нося аз
във моята душа.
... Той е причината, поради която се УСМИХВАМ!!!
… Помня, че болеше, болеше да го гледам…
Няма коментари:
Публикуване на коментар