Реших в тази статия да изразя мнение българското кино. Няма
да започна с това, че в момента в
България няма свястно кино, защото според мен има,но проблемът е в липсата на
публика която да го оцени. А за филмите правени преди мисля че има такива,
които са на световно ниво и отразяват
българската действителност по един много точен начин.
За мен киното е средство да пътувам през времето. Да се пренасям от една епоха в друга, да изследвам хората през различните периоди и да се убеждавам, че вечните човешки чувства не са подвластни на време и място. Те са една необяснима енергия, която се вселява в нас. Мислим, че уникалността на емоцията е в това, че всеки по различен начин интерпретира това, което става вътре в него. Това е грешка! Уникалността не е в нас, а в самата емоция. Хората са вършели и продължават да вършат неща, които не могат да обяснят. Защото емоцията е нещо зародило се преди още да бъде образувана вселената. Тя не може да бъде разбрана, може само да бъде изпитана. И когато си мислим, че разбираме всъщност тази емоция, че знаем какво се случва с нас и тогава ние грешим. Защото разбираме само реакциите у нас, които предизвиква емоцията. Тоест ние пак не разбираме нейната магична същност, ние сме способни да осъзнаем само реакциите ни, подтикнати от здравия разум ни разум, в случай че сме го запазили и емоцията не го е притъпила, подчинявайки ни.Според мен това е целта на киното да показва отношението на различните хора към различните проблеми.
Чудите се кой филм ме е развълнувал толкова и ме е накарал да се разпиша в дванайсет и половина? Само един е филмът с Невена Коканова и Иван Андонов. Прочетох книгата, но не бях толкова впечатлена от нея, може би защото много от чувствата в нея ми предстои да изпитам. И все пак гледах филма заедно с майка ми. Бях много скептична, защото да гледам този филм означаваше да наблюдавам в младостта на прабаба ми.
Отклоних се от века, в който живея и се потопих в една друга действителност. Свят със съвсем друг идеали, ценности и забрани. И все пак той не ми бе чужд. Защото макар и да не съм живяла през него, той е част от мен. Всички истории, които съм слушала за него в един момент оживяха на екрана и аз осъзнах, че ние носим в себе си не само своето лично минало, а и миналото на всички хора живели преди нас, Ето защо ще става все по- трудно на съвременния човек, ще бъде нагърбен с още и още минало и ще се опитва да го разбира и да бяга от него. А миналото не е нужно да бъде разбирано, то трябва да бъде почувствано и прието. Само тогава човек би бил в хармония със себе си и би гледал само напред.
Ако обичате Блага Димитрова препрочетете книгата. Ако не сте чели Блага Димитрова, прочетете книгата и се влюбете в нея. След това отделете един час време и за филма. Няма да говоря за проблемите в историята и за героите. Защото това е от онези истории, за които думите са неизчерпаеми.
Ще кажа, че след филма човек се чувства горд. Защото киното е възникнало във време, в което са нямали тези технологични възможности, които имаме ние. И са правили от малкото което имат, невероятни проекти, които са икони и до днес.
Киното е нужда. Киното е страст. Да допринасяме за развитието му по най- добрия начин, на който сме способни.
За мен киното е средство да пътувам през времето. Да се пренасям от една епоха в друга, да изследвам хората през различните периоди и да се убеждавам, че вечните човешки чувства не са подвластни на време и място. Те са една необяснима енергия, която се вселява в нас. Мислим, че уникалността на емоцията е в това, че всеки по различен начин интерпретира това, което става вътре в него. Това е грешка! Уникалността не е в нас, а в самата емоция. Хората са вършели и продължават да вършат неща, които не могат да обяснят. Защото емоцията е нещо зародило се преди още да бъде образувана вселената. Тя не може да бъде разбрана, може само да бъде изпитана. И когато си мислим, че разбираме всъщност тази емоция, че знаем какво се случва с нас и тогава ние грешим. Защото разбираме само реакциите у нас, които предизвиква емоцията. Тоест ние пак не разбираме нейната магична същност, ние сме способни да осъзнаем само реакциите ни, подтикнати от здравия разум ни разум, в случай че сме го запазили и емоцията не го е притъпила, подчинявайки ни.Според мен това е целта на киното да показва отношението на различните хора към различните проблеми.
Чудите се кой филм ме е развълнувал толкова и ме е накарал да се разпиша в дванайсет и половина? Само един е филмът с Невена Коканова и Иван Андонов. Прочетох книгата, но не бях толкова впечатлена от нея, може би защото много от чувствата в нея ми предстои да изпитам. И все пак гледах филма заедно с майка ми. Бях много скептична, защото да гледам този филм означаваше да наблюдавам в младостта на прабаба ми.
Отклоних се от века, в който живея и се потопих в една друга действителност. Свят със съвсем друг идеали, ценности и забрани. И все пак той не ми бе чужд. Защото макар и да не съм живяла през него, той е част от мен. Всички истории, които съм слушала за него в един момент оживяха на екрана и аз осъзнах, че ние носим в себе си не само своето лично минало, а и миналото на всички хора живели преди нас, Ето защо ще става все по- трудно на съвременния човек, ще бъде нагърбен с още и още минало и ще се опитва да го разбира и да бяга от него. А миналото не е нужно да бъде разбирано, то трябва да бъде почувствано и прието. Само тогава човек би бил в хармония със себе си и би гледал само напред.
Ако обичате Блага Димитрова препрочетете книгата. Ако не сте чели Блага Димитрова, прочетете книгата и се влюбете в нея. След това отделете един час време и за филма. Няма да говоря за проблемите в историята и за героите. Защото това е от онези истории, за които думите са неизчерпаеми.
Ще кажа, че след филма човек се чувства горд. Защото киното е възникнало във време, в което са нямали тези технологични възможности, които имаме ние. И са правили от малкото което имат, невероятни проекти, които са икони и до днес.
Киното е нужда. Киното е страст. Да допринасяме за развитието му по най- добрия начин, на който сме способни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар