Има филми, които са като сладък нектар. Пиеш ги на екс, става ти сладко, отначало
си мислиш, че ти харесва, но после ти прималява и търсиш вода. След това отново
търсиш сладост. Така през теб преминават хиляди амброзии, но ти не можеш да утолиш жаждата си.
Вчера станах
част от фестивала " Аполония на изкуствата" в Созопол като отидох на
един от прожектираните филми. Знаех само, че филмът е български. Видях корицата
и помислих, че историята ще бъде
любовна, а най- вероятно и
трагична. И все пак нямах конкретни
очаквания, само бледи предположения.
Проблемите вплетени
"Жажда" са вечни, но
рядко засягани. Темата за безкрайния труд, за обречеността, за любовта като
неземна сила, която докато в някои угасва при други се ражда за първи път.
Трита
основни образа са на времето, земята и самотата. За героите времето е спряло.
Минутите текат неусетно и момента, когато персонажите няма да намерят сили в себе си да се
справят, наближава. Земята е средството,
което ги събира, но и
причината,която ги разделя. Самотата е в личностната трагедия на всеки и
неспособността на другия да я разбере.
Има
филми, които засядат в гърлото и дълго след финалните надписи ти усещаш вкусът им в устата си. Такива
филми те карат да анализираш, да се вглеждаш в детайлите и да търсиш отговори
надълбоко в себе си.
Радвам
се, че в България все още има филми на ниво. Изпълва ме с надежда това, че има хора, които не са се отказали от
страстта си и правят всичко възможно да
се занимават с кино.
Няма коментари:
Публикуване на коментар